Артър Конан Дойл
Долината на страха (2)

Втора глава
Шерлок Холмс държи реч

Настъпи един от онези драматични мигове, които осмисляха живота на моя приятел. Ще преувелича, ако кажа, че бе шокиран или дори развълнуван от изумителното съобщение. Без да притежава и помен от жестокост в характера си, той несъмнено отдавна беше обръгнал на силни преживявания. И все пак, ако чувствата му бяха притъпени, то интелектуалният му усет бе извънредно остър. По лицето му нямаше и следа от ужаса, който аз самият изпитах при краткото изявление на Макдоналд, изражението му по-скоро беше като на заинтригуван химик, наблюдаващ как кристалчетата заемат местата си в един наситен разтвор.

— Забележително! — възкликна той. — Забележително!

— Не изглеждате изненадан.

— Заинтригуван съм, господин Мак, но не може да се каже, че съм изненадан. Защо да съм изненадан? Получил съм анонимни сведения от източник, за който зная, че е важен, с предупреждение, че над определено лице виси опасност. След час научавам, че опасността се е материализирала и че човекът не е жив. Заинтригуван съм, но както разбирате, няма как да съм изненадан.

И съвсем накратко обясни на инспектора с какви факти разполагаме по отношение на писмото и шифъра. Макдоналд седеше, опрял брадичка на ръцете си, със свъсени гъсти русоляви вежди.

— Каня се да отида в Бърлстоун — започна той. — Дойдох да ви попитам дали не желаете да ме придружите с вашия приятел. Но от думите ви разбирам, че може би ще свършите по-добра работа в Лондон.

— Не съм на същото мнение — каза Холмс.

— Дявол да го вземе, господин Холмс! — извика инспекторът. — След ден-два вестниците ще са пълни с Бърлстоунската загадка, но нима това ще е загадка, щом има човек в Лондон, който е предсказал престъплението още преди да бъде извършено? Трябва само да се доберем до подателя и останалото ще последва от само себе си.

— Несъмнено, господин Мак. Но как възнамерявате да стигнете до така наречения Порлок?

Макдоналд обърна писмото, което Холмс му бе подал.

— Клеймото е от Камбъруел. Това не ни помага много. Казвате, че Порлок е псевдоним. Май няма за какво да се захванем. Не споменахте ли, че сте му изпращали пари?

— Да, на два пъти.

— А как?

— В банкноти до пощата в Камбъруел.

Направихте ли си труда да проверите кой ги прибира?

— Не.

Инспекторът, изглежда, се изненада, стори му се невероятно.

— А защо?

— Защото винаги държа на думата си. Когато ми писа за пръв път, му обещах, че няма да правя опити да го издирвам.

— Смятате ли, че зад него стои някой?

— Сигурен съм.

— Имате предвид професора, чието име споменахте?

— Именно!

Инспектор Макдоналд се усмихна, а единият му клепач потрепна, когато ме погледна.

— Няма да крия от вас, господин Холмс, в детективския отдел на полицията се смята, че по отношение на този професор сте прекалено чувствителен. Самият аз направих известни проучвания. Професор Мориарти изглежда много почтен, ерудиран и талантлив човек.

— Радвам се, че оценявате по достойнство таланта му.

— Е, как да не го оценя! След като научих мнението ви, се постарах да се срещна с него. Разговаряхме за затъмненията. Не ми е ясно как стигнахме до тази тема, но професорът имаше фенер с отражател и глобус, така че мигом обясни явлението. Даде ми да прочета една книга. Не се срамувам да призная, че малко надхвърляше възможностите ми, макар да съм получил добро образование в Абърдийн. От професора би излязъл добър проповедник с това изпито лице, бяла коса и бавен говор. Когато на раздяла сложи ръка върху рамото ми, все едно беше баща, който благославя сина си, преди да го пусне в студения жесток свят.

Холмс се засмя, потри ръце и каза:

— Забележително! Забележително! А сега искам да ви попитам, драги Макдоналд, дали това приятно и вълнуващо събеседване е станало, както предполагам, в кабинета на професора?

— Да, там бяхме.

— Хубава стая, нали?

— Много хубава, направо красива, господин Холмс.

— Вие седяхте пред писалището му, нали?

— Точно така.

— Слънцето светеше в очите ви, а неговото лице беше в сянка, нали?

— Беше вечер, но, доколкото си спомням, лампата бе обърната към мен.

— Естествено. А забелязахте ли една картина над главата на професора?

— Малко неща убягват от погледа ми, господин Холмс. Може би съм се научил от вас. Да, видях тази картина, изобразява млада жена, подпряла главата си с ръце. Сякаш поглежда крадешком към зрителя.

— Художникът е Жан Батист Грьоз.

Инспекторът се постара да се престори на заинтригуван.

— Жан Батист Грьоз — продължи Холмс, като сключи пръсти и се облегна назад — е френски художник, чийто силен период е от 1750 до 1800 година. Разбира се, имам предвид професионалната му кариера. Днешната критика изцяло потвърждава високото мнение на съвременниците му за него.

По погледа на инспектора си личеше, че не може да се съсредоточи.

— А не е ли по-добре… — започна той.

— Тъкмо това правим — прекъсна го Холмс. — Всичко, което казвам, има много пряко и жизненоважно отношение към онова, което вие нарекохте Бърлстоунската загадка. В известен смисъл дори може да се приеме, че е нейната сърцевина.

Макдоналд се поусмихна и ме погледна умоляващо.

— Вашата мисъл е малко бърза за мен, господин Холмс. Изпускате по някой и друг момент и аз не мога да свържа останалото. За Бога, какво общо има между този някогашен художник и произшествието в Бърлстоун?

— Натрупването на знания е от полза за детективите — подхвърли Холмс. — Дори нещо тривиално, като факта, че през 1865 година на разпродажбата в Порталис картината на Грьоз, озаглавена „La Jeune Fille a l’Agneau^[1]“, е била оценена на милион и двеста хиляди франка, значи за над четирийсет хиляди лири, може да наведе човек на определени размисли.

Май бе точно така. Инспекторът, изглежда, искрено се заинтересува. Холмс продължи:

— Позволете да ви напомня, че доходите на професора могат да се уточнят в няколко солидни справочника. Възлизат на седемстотин лири годишно.

— Тогава как е платил за…

— Именно! Как?

— Изумително! — замислено каза инспекторът. — Продължавайте нататък, господин Холмс. Крайно съм заинтригуван. Такава проницателност!

Холмс се усмихна. Като всеки истински артист винаги се радваше на неподправеното възхищение.

— Ами Бърлстоун? — попита той.

— Има време — каза инспекторът, като погледна часовника си. — Долу ме чака кабриолет, а до гара „Виктория“ са не повече от двайсет минути. Но да се върнем към картината. Вие май споменахте, господин Холмс, че сте се срещали с професор Мориарти.

— Не, не съм.

— Тогава откъде познавате къщата му?

— А, това е друг въпрос. Бил съм в дома му три пъти под различен претекст, тръгвайки си, преди той да се прибере. Първия път… Но май е по-добре да не разказвам за първия път на полицейски служител. А последния път си позволих и да прегледам книжата му. Резултатът беше съвсем неочакван.

— Намерихте компрометиращи материали, така ли?

— Нищо подобно. Тъкмо това ме изуми. Както и да е, сега разбирате защо портретът е от значение. Той е доказателство, че професорът е много богат човек. А как е натрупал богатството си? Не е женен. По-малкият му брат е началник на гара в Западна Англия. Професорът печели седемстотин лири годишно. А притежава картина на Грьоз.

— Е, и?

— Положително се досещате за връзката.

— Значи според вас той има големи доходи, които си осигурява по незаконен начин?

— Именно. Естествено, имам и други основания да мисля така, десетки дребни нишки, водещи сякаш към средата на паяжината, където се спотайва, без да помръдва, тази отровна твар. Споменах Грьоз само защото е попаднал в обсега на собствените ви наблюдения.

— Е, господин Холмс, признавам, че всичко това е интересно, повече от интересно, направо забележително. Но ако е възможно, да поизясним нещата. Откъде идват парите: от подправяне на документи, от фалшифициране на банкноти, от кражби с взлом?

— Познат ли ви е Джонатан Уайлд?

— Май съм чувал това име. Не е ли герой от роман? Нямам високо мнение за детективите от романите. Разгадават какво ли не, а ти не разбираш как го правят. Сякаш се постига с вдъхновение, а не с работа.

— Джонатан Уайлд не е детектив и не е герой от роман. Той е голям престъпник от миналия век, има сведения за него някъде от 1750 година.

— Значи няма да ми е от полза. Аз съм практичен човек.

— Господин Мак, най-практичното нещо, което можете да направите в живота си, е да се затворите за три месеца и да четете по дванайсет часа на ден документация за извършени престъпления. Всичко се повтаря в затворен кръг, дори случаят Мориарти. Джонатан Уайлд е бил тайната движеща сила на лондонския престъпен свят, отдавал срещу комисиона от петнайсет процента ума и организаторските си способности. Старото колело се върти и оста е същата. Ставало е някога, става и сега, ще става и в бъдеще. Ще ви кажа едно-две неща за Мориарти, които може би ще ви заинтересуват.

— Не се съмнявам.

— За сведение известна ми е първата брънка от веригата. В единия й край е този отклонил се от правия път Наполеон, а в другия — стотина пропаднали побойници, джебчии, изнудвани и шмекери, извършили заедно с него каквито си щете престъпления. За хората му отговаря полковник Себастиан Моран, който също като Мориарти не излиза наяве и е недосегаем за закона. Знаете ли колко му плаща?

— Ще ми се да науча.

— Шест хиляди лири годишно. Плаща за ума му, нали разбирате, американският принцип в бизнеса. Узнах тази подробност съвсем случайно. Полковникът получава повече от министър-председателя. Това ви дава представа, какви средства стигат до Мориарти и с какъв размах действа той. И още нещо: неотдавна си поставих за цел да проследя някои от чековете, с които плаща професорът. Невинните чекове, с които урежда сметките на домакинството си. Бяха теглени от шест различни банки. Това прави ли ви някакво впечатление?

— Естествено, странно е! Но на какви мисли ви навежда?

— Мориарти не иска да се знае за богатството му. Никой не бива да е наясно с какви средства разполага. Сигурен съм, че банковите му влогове са поне двайсет, очевидно по-голямата част от състоянието му е в чужбина, в Дойче банк или в „Креди Лионе“. Ако някога можете да отделите време, една-две години например, съветвам ви да проучите професор Мориарти.

С напредването на разговора интересът на инспектор Макдоналд постепенно се беше засилил, той направо бе слисан. Но сега практичният му шотландски ум рязко го върна към действителността и към пряката му задача.

— Все пак това може да почака — каза той. — Разказахте ни любопитни неща, господин Холмс, но се отклонихме. От значение е само забележката ви, че има някаква връзка между професора и престъплението. На този извод ви навежда предупреждението, изпратено от въпросния Порлок. Можем ли да изведем някакви практически изводи за конкретния случай?

— Можем да си изградим мнение за мотивите. Доколкото схванах от първоначалните ви думи, убийството е непонятно, или по-скоро — не може да бъде обяснено. Значи ако допуснем, че извършителят на престъплението е онзи, към когото сме насочили подозрението си, възможно е да има два различни мотива. Най-напред трябва да ви кажа, че Мориарти управлява с желязна ръка хората си. Въвел е изключителна дисциплина. В неговия кодекс има само едно наказание — смърт. Можем да предположим, че убитият, на име Дъглас, чиято бъдеща съдба се е знаела от един подчинен на архипрестъпника, по някакъв начин се е провинил пред своя шеф. Последвало е наказание, за което са научили всички, за да им се внуши страх от смъртта.

— И това е първото ви предположение, господин Холмс?

— Второто ми предположение е, че убийството е било осъществено от Мориарти в процеса на обичайната работа, която са вършили. Има ли обир?

— Нямам такива сведения.

— В противен случай убийството би било извън първата хипотеза и в подкрепа на втората. Мориарти може би се е наел да го организира с обещанието да получи дял от плячката или пък му е била платена съответна сума, за да го извърши. Възможни са и двата варианта. Но каквато и да е истината, дори да има и трета комбинация, трябва да търсим решението в Бърлстоун. Ала аз достатъчно добре познавам човека и не очаквам да открием следа, която да води към него.

— Значи трябва да отидем в Бърлстоун! — извика Макдоналд и скочи от мястото си. — Боже, не знаех, че е станало толкова късно. Мога да ви дам, господа, само пет минути, за да се приготвите.

— Повече от достатъчно за двама ни — Холмс скочи, смъкна халата и си облече палтото. — А на път за там, господин Мак, ще бъдете така добър да ми разкажете всичко от начало до край.

Оказа се, че „всичко от начало до край“ е твърде малко и никак не отговаря на очакванията, но все пак беше достатъчно, за да ни убеди, че случаят заслужава най-голямо внимание от страна на експерта. Докато научаваше оскъдните, но забележителни подробности, Холмс се оживи и взе да потрива тънките си длани. Назад оставаха безплодните седмици, най-сетне се бе появил случай да бъдат разгърнати изключителните способности на Холмс, а те, както е с всички забележителни дарби, бяха започнали да изнервят притежателя им поради бездействие. Ако не се употребява, умът, който реже като бръснач, затъпява и ръждясва.

Очите на приятеля ми блестяха, бледите му страни придобиха по-топъл тон, а съсредоточеното му лице бе озарено от вътрешна светлина — той откликваше на повика. Холмс седеше в кабриолета, наведен напред, и слушаше с внимание краткото изложение на Макдоналд за проблема, който ни очакваше в Съсекс. Сведенията на инспектора, както той ни обясни, се основаваха изцяло на писмено донесение, изпратено му по ранния сутрешен влак. Уайт Мейсън, местният полицай, бил негов личен приятел и уведомил Макдоналд много по-бързо, отколкото обикновено провинцията се свързва със Скотланд ярд, молейки го за съдействие. Много често викат столичния експерт, когато дирята вече е заличена. Писмото, което инспекторът ни прочете, гласеше следното:

Скъпи инспектор Макдоналд,

Официалното искане за услугите ви е в отделен плик, а настоящото писмо е само за ваше сведение. Телеграфирайте ми кой сутрешен влак за Бърлстоун можете да вземете, за да ви посрещнем — аз или, ако съм зает; някой друг. Случаят е като гръм от ясно небе. Не губете нито миг, елате веднага. Ако можете да доведете господин Холмс, моля, поканете го, мисля, че ще бъде заинтригуван. Ако нямаше труп, можеше да се приеме, че всичко се свежда до театрален ефект. Повярвайте ми! Беше като гръм от ясно небе.

— Приятелят ви явно не е глупав — подхвърли Холмс.

— Не е, сър. Дори според мен Уайт Мейсън е много буден човек.

— А знаете ли нещо повече?

— Само че ще ни съобщи подробностите, когато пристигнем.

— Тогава откъде сте осведомен за господин Дъглас и за това, че е бил убит по жесток начин?

— От доклада. Не пише „по жесток начин“, това не е официален термин. Съобщава се името Джон Дъглас. Уточнява се, че раните са в главата, от огнестрелно оръжие. Споменава се и часът, когато е вдигната тревога — малко след полунощ. Добавено е, че явно е извършено убийство, но никой не е арестуван и обстоятелствата са твърде смущаващи и необичайни. Това е всичко, с което разполагаме засега, господин Холмс.

— Тогава, с ваше позволение, да спрем дотук, господин Мак. Изкушението да се градят несъстоятелни теории върху недостатъчни данни е проклятието на нашата професия. Засега виждам само две сигурни неща: голям ум в Лондон и убит човек в Съсекс. Налага се да проследим какво ги свързва.